Пожълтяване
Ако започнем някаква игра на асоциации, със сигурност, като кажем жълто, повечето хора ще се сетят за жълтата преса. Няма обаче да наливам брашно в тая мелница, то не е и останало нещо, което да не е казано. Победният, и доста печеливш между другото, марш на този тип издания е само малка част от всеобщото опростачване и чалгизация в България, разбирана в най-широкия смисъл на тая думи. И явно няма кой да им потърси сметка за преиначените истини и откровените лъжи, които тиражират, за обърканите човешки съдби, нарушени приятелски, семейни, междучовешки отношения. Днес обаче ще говоря не за жълтата преса и жълтите медии, а за пожълтяването. Пожълтяването на уж сериозните такива – и медии, и отделни журналисти. Ще подкрепя твърдението си с пример от последните дни. Тиражираха любовна авантюра между актьора Асен Блатечки, между другото семеен, и манекенката Диляна Попова. Тиражира я едно списание, ехото отекна навсякъде, включително и в медии с претенции за сериозност и достоверност на излаганата в тях информация. Не минаха и няколко дни, и двамата обвинени в любовна афера излязоха с категорично опровержение на тази жълта информация – безкрайно учудени не от появата й, а от факта, че сериозни уж медии също си позволиха да я разпространят. Кажете ми какво е това, ако не пожълтяване?! И няма абсолютно никакво значение дали това твърдение е вярно, или не, за сериозната преса и медии, трябва да има значение само това, дали има доказателства за неговата вярност. И предлагам до момента, в който такива не бъдат представени, без уговорки да числим всички клеветници в графа жълти, ако и да се смятат за елитни.
За първите седем
Всеки знае какво се има предвид, когато се каже за някого, че му липсват първите седем години. Обикновено се има предвид фактът, че има неща във възпитанието на един човек, при това основните, които се учат тогава, и ако, не дай боже, не ги научи, то си е за цял живот. Аз влагам в това изречение малко по-широк смисъл и го употребявам и при липсващи елементи във възпитанието, които се усвояват и в една по-напреднала възраст. Днес ще ви запозная с две от проявите на липсващите първи седем, при това съвсем тематично, защото направо си пострадах от това в последната неделя. Първата проява на невъзпитание, която смятам за непростима, е звъненето по телефона в неподходящ час. Не говоря, разбира се, за влюбени младежи и тийнейджъри, при които денонощното звънене и говорене по телефона е начин на живот. Говоря за зрели хора. В неделя, точно в 7.50 сутринта, мобилният ми телефон звънна, чух в слушалката гласа на не толкова близък познат, който ме молеше за някаква услуга. В никакъв случай неотложна. Така завърши той и разговора: не е спешно, но виж, когато можеш… Ами като не е спешно, мога ли да попитам защо ми звъниш в 7.50 в неделя, когато всички нормални хора спят. Не го попитах, защото щях да се разсъня допълнително. Липсващите седем напомниха за себе си и в един по-късен час на празничната Гергьовденска неделя. Роднини от друг град, които били на гости наоколо, в ранния следобед просто ми се появиха на вратата. Гостоприемен съм, ама във века на мобилните комуникации бива ли някой да ти се появи на вратата, без да звънне по телефона да те предупреди! Това беше. Дано не ме помислите за дребнав. Ама толкова ли е трудно да се поставиш на мястото на другия?!
Мегаломанията и патриотизмът
Чета оня ден, че някаква родолюбива организация предлага проект за 133-метров паметник на Апостола на свободата Васил Левски, на стойност четири-пет милиона лева. И си мисля на всички ли малки народи е присъща тази патриотарската мегаломания. Исторически малоценни ли се чувстваме, та трябва да доказваме нещо на някого с грандиозни паметници? И дали въобще патриотизмът е право пропорционален на височината на паметниците, които издигаме на героите си? Ей такива мисли ми се завъртяха в главата. Не че имаме по-голям и единодушно приет от всички национален герой, не че имаме някой друг в националната ни история, който да заслужава повече почитта ни - даже и под формата на грандиозен паметник? Спор няма, че Левски е най-големият в националния ни пантеон. Но точно защото наистина е най-големият, Левски най-малко се нуждае от мегаломанските проекти и идеи на някого. Защото неговата личност няма нужда да бъде напомняна от 133-метрова височина. Предполагам, всеки е пътувал из България и знае, че почти няма място в родината ни, където да не ви покажат я манастир, я къщичка някаква, я училище, я бивш хан и да не ви кажат, че там някога се е крил Левски. Създавайки мрежата от революционни комитети в България, той е пропътувал хиляди километри и на практика е бил в почти всяко кътче на родината ни – оставил е незабравими следи навсякъде, следи в паметта на поколенията. Така че кой още мисли, че Левски има нужда от 133-метровата ни болна амбиция?! Левски няма нужда от мегаломаниите ни - той си има голям паметник, най-големият, и си го е изградил сам!
Животът като виенско колело
Виждали ли сте напоследък виенско колело. А може би сте се возили скоро. Хората, които са горе и долу, постоянно си менят местата. Е, може да се позадържиш малко повече горе или малко повече долу – но само при авария, да не дава господ, или пък при изтичане на времето на билета, когато хората започнат да слизат от виенското колело. Знаете, че обичам образното мислене, и затова ви ги обяснявам по тоя начин нещата - тия дни ми хрумна, че и животът е като едно огромно виенско колело, само дето малко хора го осъзнават – едно постоянно движение нагоре и надолу, възходи и спадове. И си мисля, че ако гледаме така философски на нещата, ще ни е много по-лесно да преминаваме през трудностите на живота и през моментите, когато сме долу; също така ще преминаваме и по-адекватно и смислено през моментите, когато сме горе, без да се самозабравяме, че това горе е завинаги. Аз лично съм имал и много възходи, и много спадове – от един момент нататък обаче, когато понатрупах малко повече житейски опит, знам, че в живота много малко неща са завинаги. Затова много се чудя на хора, които поради някаква причина скоро не са усетили въртеливите движения на виенското колело в посока надолу, самозабравили се и изгубили реална представа за живота и променливостта на мястото им в него. Добре би било от време на време да си припомнят, че хората, които срещат при изкачването си нагоре, най-вероятно ще са същите, които ще срещнат, когато поемат обратната посока.
Даряването
Преди празниците един мой приятел, който е управител на доста голям магазин за дрехи, ми сподели, че правят следната акция – на определена дата клиентите, които донесат някаква своя стара книга, ще получат примерно десет процента отстъпка от стойността на избраната от тях дреха. Организираха тази акция съвместно с някакъв местен колеж, като идеята беше да обогатят доста скромната библиотека на колежа с нови заглавия. Още когато ми каза, изразих дълбокия си скептицизъм относно успеха на акцията, скептицизъм, основан на личните ми наблюдения върху това, какво обикновено даряват и подаряват хората при такива акции. Така се и случи хората не донесоха стойностни книги от библиотеките си, които им се дублират примерно, а стара идеологическа литература без никаква стойност. Мога да ви дам и други такива примери – до нас има детски дом, за съвсем малки дечица, и много често виждам как леличките от дома изхвърлят в казаните дрехи, които постоянно им даряват – окъсани, лекьосани, даже неизпрани. И понеже съм сигурен, че много хора в светлите великденски дни, ще решат да дарят нещо на нуждаещ се или нуждаещи си, бих си позволил да споделя какъв според мен е смисълът на даряването. Мисля си, че когато решаваш да направиш добро, да помогнеш на някого в нужда, е редно да се лишиш от нещо, което има стойност за теб, не от нещо, което така или иначе си решил да хвърляш. Защото това, че някой е изпаднал в позиция да има нужда от нашата помощ, съвсем не означава, че трябва да обира боклуците ни. Когато човек реши да дари, трябва да даде най-доброто, с което разполага. Другото е пролетно почистване на гардеробите, на хладилниците, пък и на душите ни.
Супермен и други летящи обекти
Натоварен е трафикът в родното небе – летят самолети на гражданската авиация, летят понякога бойни самолети и хеликоптери, доколкото останаха читави машини в нашата военна авиация, ей сега лятото и селскостопанската авиация ще хвръкне, ще полетят делтапланери, парапланери и въздушни балони. И в този натоварен въздушен трафик – мине се не мине време, развее суперменска мантия към поредната гореща точка в държавата и премиерът ни. Миньорите от ГОРУБСО - Мадан не са получавали заплати от месеци, физическото им оцеляване е поставено под въпрос, но за Супермен няма нерешими проблеми и невъзможни ситуации - кратък полет, парадно приземяване на подходяща площадка в Мадан и от сложната обстановка няма и помен – мобилизира се мало и голямо, банките отварят извънредно врати в събота и към всеки миньор в нужда потичат по 300 лева от банкоматите, предприятието бързо сменя собственика си… Изпълнил историческата си мисия, Супермен излита под възторжените възгласи на благодарното за височайшия жест народонаселение. Това е най-пресният пример, иначе подобни примери – бол. Само че качествената политика и управление няма нищо общо с облитането и Холивуд, то, облитането, има общо с това, което на български се нарича връзки с обществеността, на английски Public Relations, а съкратено - пиар. Добрият управник трябва така да организира и подреди нещата в поверената му държава, че да няма нужда от неговата пряка намеса. Добрият ръководител е този, който организира, контролира и мотивира подчинените си да си вършат качествено работата. Не този, който тича да запушва дупки всякакви в държавата, а този, който не допуска да се появяват.
За човешката немарливост
Ако си спомняте, писах преди време за чипирането на домашните кучета. Добра, но закъсняла според мен мярка за ограничаване на бездомните животни. При това съвсем недостатъчна. И събитията от последните дни го доказаха за пореден път. Става дума за нахапания до смърт човек в столичния квартал Малинова долина. Нарочно казвам човек, а не американски професор, както масово го наричат медиите, измествайки проблема в друга посока. Защото какво значение има дали нахапаният е професор, икономист, продавач в кварталния магазин, или хамалин. Човек е нахапан до смърт от глутница улични кучета в европейска столица. И най-неправилното твърдение би било, че кучетата са виновни. Ако не дай боже нещо се случи с човека, виновни няма да са кучетата, а хората, позволили това да се случи. Немарливостта на управляващите през последните 20 години. За 20 години с адекватни мерки проблемът можеше да е отдавна решен и да е само спомен. И то решен не по начина на един от пловдивските кметове, който буквално изби уличните животни за няколко седмици. По съвсем хуманен начин – с масова кастрация и ограничаване на възможността им за размножаване, с прибиране в приюти и стимулиране на гражданите да ги осиновяват и това, което много отдавна трябваше да се случи, с много строг контрол върху домашните животни – защото факт е, че голям процент от уличните кучета са бивши домашни или техни потомци. А всички онези, които твърдят, че мерките, които изредих, са свързани много пари, ще накарам да си припомнят за какви безумия са харчени държавни пари през последните двайсет години. И ще коригирам Йорданка Фандъкова, която каза, че софийските кучета вече са национален проблем – не, не кучетата са проблемът, а нашата безотговорност.
Наглостта и нахалството като начин на живот
В петък пак се наредих на опашка пред кабинета на джипито, те така го направиха сега по аптеките, че най-елементарни лекарства не може да си купиш без рецепта. Та затова, за една рецепта за лекарство, което ползвам отдавна, се наредих пред кабинета. Имаше на диванчетата пред кабината седем-осем души, повечето възрастни хора. И въпреки че бях само за една рецепта, реших, че ще си чакам реда като всички останали. Попитах кой е последният от опашката и застанах настрани, за да не пипна някой бацил – повечето от чакащите бяха хремави и кашляха. Бяха минали вече около трима души от опашката , когато пристигнаха две жени – едната по-млада, другата по-възрастна, на около 50. Лепнаха се направо на вратата на кабинета, без да се поинтересуват кой е последен, уж четяха обявите – на вратата има обяви за това, кои хора подлежат на ваксинация през годината и други подобни. Усъмниха ме, че се готвят да влязат без ред, но си замълчах. Така де, не може да обвиниш хората, без да имаш основателна причина за това. Отвори се обаче вратата на кабинета – излезе пациент – и нашите героини се намъкнаха вътре – без ред, без срам, без да погледнат назад към пейките, за да видят колко възрастни и болни хора чакат търпеливо реда си и не помислят даже да прередят някого. Миролюбив човек съм, но ми кипна. Не заради мен, заради белите коси на хората по пейките. Възмъжах, отворих вратата на кабинета, хванах ги за яките и ги измъкнах навън. И не съжалявам – защото за такива хора нахалството и безочието са начин на живот – докато им даваме шанс да е така.
Средновековното ни мислене
Накичихме къщите си с модерни придобивки – плазми, големи колкото кино екран, кухните ни заприличаха на център за управление на космически полети – накъдето и да се обърнеш - техника най-ново поколение. За съжаление обаче не можем да мръднем и на сантиметър в мисленето си. Кое ми даде повод за тия размисли. Чета вчера в интернет някакъв чисто информационен материал за това, че в Словения се провежда референдум дали гей двойки да имат правото да осиновяват деца. Доколкото разбрах, става въпрос само за случаите на заварено положение, когато единият от партньорите има вече дете, другият да може да го осинови. В материала нямаше никакъв оценъчен момент, така, както трябва да бъде в един добър новинарски текст. Това, което ме изуми обаче, бяха коментарите под текста. Винаги, когато имам време, чета коментарите под текста, защото там лъсва истината за българския народ. Аз тая тема за толерантността и друг път съм я подхващал. Но не можах да се въздържа и този път – такова скудоумие, такава тясна кройка на коментиращите. Все едно са хора от средните векове. Безумни твърдения от рода на това, че, видите ли, няма начин, ако един гей осинови чуждо дете, да не го направи гей – това в най-добрия случай – а в най-лошия може и да му посегне сексуално. Направо им се чудя на тия хора от кой свят идват. Имаме в нашата компания гей двойка. Интелигентни и начетени млади момчета, много добре възпитани, които по никакъв повод никога не са ни натрапвали сексуалността си. И, честно да ви кажа, никак не ги виждам в тая роля, дето им отреждат коментаторите. Крайно време е да спрем да лепим етикети на хората заради ограниченото си и демодирано мислене. Единствената причина, да лепнеш етикет на някого, могат да бъдат само делата му.
Материалите – получени
Една случка напоследък ме накара да се замисля по темата за благодарността и неблагодарността. И кога човек се учи да бъде благодарен и има ли научаване тая работа? Въпрос на характер ли е, на възпитание ли, или на двете заедно? Преди две-три седмици съсед, на моя възраст, израснали сме заедно, ме помоли да му свърша услуга, която изискваше доста време. Ставаше въпрос за това да прегледам съдържанието на едни материали в сфера, от която определено разбирам. Първоначално си мислех да откажа, тъй като материалите бяха с обем около 150 страници и прецених, че на практика ще трябва да открадна от съня си две поредни нощи, тъй като с друго свободно време не разполагам. Забравих да кажа, че работата на всичкото отгоре беше и спешна. Не можеше да чака до почивните дни, когато принципно съм по-свободен. Налегна ме обаче сантиментът на спомените ни от момчешките ни вечери пред блока и реших, че ще жертвам съня си, но ще помогна на другар от детството. Речено – сторено. На втората вечер, към четири часа през нощта, когато приключих, изпратих нещата на електронната му поща. Отговорът, който получих, пак по пощата, на следващия ден, беше: материалите – получени. Толкова. Не съм очаквал да пляска с ръце и да ме прегръща или пък с дитирамби да ме славослови. Но да не вдигне телефона и да каже простичко едно благодаря. Не я разбирам тая работа. И не искам да я разбирам. Защото всъщност проблемът не е мой, а на хората, които заменят благодаря с материалите – получени.