За първите седем

Всеки знае какво се има предвид, когато се каже за някого, че му липсват първите седем години. Обикновено се има предвид фактът, че има неща във възпитанието на един човек, при това основните, които се учат тогава, и ако, не дай боже, не ги научи, то си е за цял живот. Аз влагам в това изречение малко по-широк смисъл и го употребявам и при липсващи елементи във възпитанието, които се усвояват и в една по-напреднала възраст. Днес ще ви запозная с две от проявите на липсващите първи седем, при това съвсем тематично, защото направо си пострадах от това в последната неделя. Първата проява на невъзпитание, която смятам за непростима, е звъненето по телефона в неподходящ час. Не говоря, разбира се, за влюбени младежи и тийнейджъри, при които денонощното звънене и говорене по телефона е начин на живот. Говоря за зрели хора. В неделя, точно в 7.50 сутринта, мобилният ми телефон звънна, чух в слушалката гласа на не толкова близък познат, който ме молеше за някаква услуга. В никакъв случай неотложна. Така завърши той и разговора: не е спешно, но виж, когато можеш… Ами като не е спешно, мога ли да попитам защо ми звъниш в 7.50 в неделя, когато всички нормални хора спят. Не го попитах, защото щях да се разсъня допълнително. Липсващите седем напомниха за себе си и в един по-късен час на празничната Гергьовденска неделя. Роднини от друг град, които били на гости наоколо, в ранния следобед просто ми се появиха на вратата. Гостоприемен съм, ама във века на мобилните комуникации  бива ли някой да ти се появи на вратата, без да звънне по телефона да те предупреди! Това беше. Дано не ме помислите за дребнав. Ама толкова ли е трудно да се поставиш на мястото на другия?!

За първите седем
Rate this post

Google+ Comments

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *