Сигурно всички помните претъпканите площади във Варна по време на януарските протести, което съвсем заслужено тогава й отреди ранга на столица на протестите. Изглеждаше, че хората са решили веднъж завинаги да сложат край на порочните корупционни практики в града си, пък и в държавата, и да вземат промяната в свои ръце. И успяха частично – свалиха кмета, общинският съвет не успяха. Днес обаче със страшна сила тежи въпросът – за какво беше всичко. И още по-тежкият – толкова ли безсмислена ли е била саможертвата на Пламен.
Какво се оказа в неделя – промяната не става само с викове и речи по площадите, с развети знамена и отчаяни актове. Тя може да се случи единствено когато има истински активно гражданско общество, всеки ден – но най-вече в дните, в които конституцията му дава право да се заяви по категоричен и безспорен начин, в деня на избори. В неделя в морската столица да гласуват излязоха смешно малко хора и медиите вече говорят за синдрома Варна. Оправданията за отпускарски сезон в един курортен град не важат. Политолозите и социолозите предричат, че въпреки пълните от 20 дни площади това най-вероятно ще се случи и в национален мащаб при едни нови избори в близките месеци. И е логично – хората, които веят знамена по улиците, забравят най-важното – за да накараш средностатистическия човек да излезе до урните просто трябва да му предложиш нещо, трябва да се припознае в някого. Засега това не се случва. По протестите има интелигентни лица, интересни плакати и призиви, оригинални инициативи, но няма най-важното – ясно формулирани идеи и тези за управление, липсва и най-важното – фигури, които да се открояват, липсват ВОДАЧИ. И ако това продължи, да – синдромът Варна ще стане България. И тогава политиците няма защо да се сърдят на гражданите. Не че сега има.