Ако не се лъжа, в началото на октомври мина поредната (и последната засега) така наречена профилактика на оповестителната за форсмажорни обстоятелства система. Не знам как е по селата и дали тези проби се правят само в големите градове, дали въпросната проверка на системата се случва в цялата страна едновременно или по различно време за отделните населени места, но едно е сигурно – навсякъде, където се правят тези експерименти, се чува само воят на сирени и оттам нататък – някакъв неясен и боботещ глас, който казва нещо, което нито чуваш, нито разбираш. И ако трябва да сме обективни, дори гласовете, които чуваме от обикалящите градовете микробусчета с новината, че е пристигнал пътуващ цирк, звучат много по-ясно и разбираемо.
Та тази октомврийска профилактика ме накара да се замисля над въпроса, готови ли сме наистина, ако не дай боже, се случи някакво тежко природно бедствие, атентат или, наистина да не чуе дяволът – военно нападение.
Най-добре би било никога да не получа категорично потвърждение на тезата ми по тоя въпрос, ама наистина си мисля, че която и да е от всичко гореизброени неприятности да ни дойде до главата, буквално ще ни завари по бели гащи. Спомням си, че при последното по-сериозно земетресение – сериозно в смисъл, че го усетихме по високите етажи, – което се случи малко след полунощ получихме информация за силата и епицентъра на труса от чужди информационни източници и сеизмологични лаборатории. Нашите академици го проспаха. Не ми се иска да мисля какво се случва, ако има сериозни поражения, засегната инфраструктура, нарушена комуникация. Имаме ли център, който може да организира спасителни отряди, готови ли са гражданите да се мобилизират, да окажат първа помощ и подкрепа на пострадалите. НЕ, НЕ и пак НЕ. Нямаме и не сме готови. И тихо – да не чуе дяволът.