Ей така, като размишлявах в предния си пост за хората и приятелите, които са незаменими, и си помислих, че има и книги, които са много важни за нас. Споменавал съм вече, че съм от четящите хора и това е, откак се помня. Още като малък прекарвах много време с книгите и много книги са възбуждали момчешкото ми любопитство и фантазия, но има три, които с удоволствие препрочитам и до днес. И смятам, че добре написаната детска книжка е тази, която става и за възрастни.
Първата книжка е на българския писател Павел Вежинов и се казва “Следите остават”, даже съм чувал, че по нея е направен игрален филм, в който е участвал Стефан Данаилов, когато е бил малък. Писана е доста отдавна, мисля, че някъде шейсетте години на миналия век, и разказва за това, как момчетата от един софийски квартал успяват да разкрият и с помощта на милицията да заловят опасна диверсантска група, която готви подривни действия срещу младата тогава социалистическа страна. Ще кажете, че е много смешно и е плод тази книжка на тогавашната социалистическа пропаганда, но, повярвайте ми, в това книжле има всичко, което може да разлудува фантазията на едно момче. Другата книга, която трайно ме докосна, е автобиографичната книга на немския писател Ерих Кестнер “Когато бях малко момче” – eдна различна дейсвителност, но проблеми, които вълнуват всяко малко момче, в която и точка на света да се намира. И третата ми любима книга от детството може да ви учуди, защото минава за момичешка, е “Пипи Дългото чорапче”. Имах, и все още имам, едно чудесно издание с хубави цветни илюстрации – колко нощи съм си представял как съм на необитаемия остров, как вдигам във въздуха акулата като Пипи. Ами това е моето късче от детството, което реших да споделя с вас. Ще се радвам, ако и вие пишете за своите любими детски книжки.