Вчера във фейсбук попаднах на една снимка – на пръв поглед невпечатляваща с нищо. Кино, примерно от началото или средата, а може би и от края на 80-те, с огромен плакат над него (от ония, дето се рисуваха на ръка от художници), заглавието на филма, който се е прожектирал. Ще кажете: какво толкова! И може би ще сте прави – сантимент някакъв. Тази снимка обаче ме подсети за нещо друго. Навремето хората, освен че имаха нужда от култура, я потребяваха редовно, защото тогава това не беше лукс и можеха да си го позволят. Киносалоните въртяха поне по три-четири заглавия седмично и винаги бяха пълни, театрите също, кинематография произвеждаше десетки филми на година. И за всички тях имаше публика.
По времето, когато попаднах на въпросната снимка и се замислих в тази посока, в медиите излезе информацията и за огромния успех и препълнените зали, при които са минали поредицата концерти на именития ни и изключително даровит цигулар Васко Василев. Зали – пълни с млади, стари, хора с одухотворени от изкуството лица. Билетите за концертите на Васко не са евтини, залите му винаги са пълни. Сигурен съм, същият интерес ще има и към предстоящия следващата година концерт на Пласидо Доминго.
И си мисля – българинът не е изгубил потребността си от изкуство и няма да я изгуби никога. То е нещо като код, чието начало е много назад в историята ни.
И качествени неща в концертния ни, в театралния ни, в кино живота ни, които минават при почти празни зали, не свидетелстват за закърнели нужди от култура. Не, те са си същите, просто не може да си позволим всичко и избираме само най-качественото – ако можем.
А е така, защото някой реши, че му е по-удобно да управлява едни народ, който не живее, а живурка.