Винаги съм смятал, че всеки човек сам печели уважението към него. Благодарение на уменията си, образоваността си, отдадеността към работата. Но напълно осъзнавам, че има и един такъв момент, в който хората реално не са ти направили нищо – нито добро, нито лошо. И тук идва въпросът дали трябва да го уважаваш или не.
Отговорът на този въпрос за мен е повече от ясен. В разговори с други хора по темата обаче, ми стана ясно, че те не правят разликата, която аз.
Когато общуваме с напълно непознати хора, повечето ми познати казват, че се отнасят към тях с „уважение“. За мен начина, по който общувам с тях е чисто и просто на базата на моето лично възпитание. Това не е уважение, защото аз не ги познавам.
И пак казвам, за да уважавам някого трябва да го познавам, да съм общувал с него и да съм признал интелекта и способностите му.
Тоест от всичките ми разсъждения ще обобщя, че уважението за мен се печели. Не се дава по право, възраст или пол.
