Когато наблюдавам какво се случва в Европа през последните години, не мога да не забележа, че крайнодесните партии и движения стават все по-силни. Това вече не е изолирано явление, не е просто гняв на малка група хора, а нещо по-дълбоко, което отразява умората, страха и усещането за несправедливост, които мнозина усещат. Виждам го във Франция, където Марин льо Пен вече не изглежда като екзотична фигура, а като сериозен политически играч. Виждам го и в Италия, където Джорджа Мелони успя да вземе властта с обещания за ред, идентичност и национална гордост. А в Германия „Алтернатива за Германия“ расте на фона на умората от бюрокрацията на Брюксел и страховете от имиграцията.
Някои казват, че това е просто протест. Хората били ядосани на елитите, на инфлацията, на усещането, че политиците живеят в свой свят, докато обикновените граждани се борят с високите цени и несигурността. И в това има истина. Когато виждаш как традиционните партии говорят едно и също и не решават проблемите ти, започваш да търсиш нещо ново, нещо различно, някой, който казва нещата така, както ги усещаш. Крайнодесните лидери точно това правят — говорят директно, просто и емоционално.
Но не мисля, че всичко това е само протест. С времето се превръща в тенденция, в промяна на обществените нагласи. Мнозина в Европа вече не вярват в старите обещания за обединение, солидарност и „обща европейска съдба“. Войната в Украйна, мигрантските вълни, икономическите трудности — всичко това кара хората да се затварят навътре, да мислят първо за себе си, за страната си, за своите хора. Това е човешко. Когато светът изглежда несигурен, естествено е да търсиш защита в познатото — в нацията, в традицията, в религията.
И България не е изключение. У нас също се усеща тази умора и недоверие. Хората вече не вярват, че някой ги чува. Политиците се сменят, но проблемите остават. Затова не е изненадващо, че все повече българи се обръщат към партии, които говорят с по-твърд тон, които обещават ред и контрол, които обвиняват външни фактори и търсят ясно разграничение между „ние“ и „те“.
Възходът на крайнодесните е предупреждение. Той показва, че Европа се променя, че старите модели на управление вече не работят. Ако традиционните партии не намерят нов език, ако не върнат доверието на хората, тази тенденция ще се задълбочи. Не защото хората са станали по-крайни, а защото просто искат да бъдат чути, защитени и уважавани.
И може би точно това е най-важното — да разберем, че зад този възход не стои омраза, а страх и разочарование. Ако не се вслушаме в тези чувства, утрешна Европа ще изглежда съвсем различно. И не е сигурно, че ще ни хареса.