Една случка напоследък ме накара да се замисля по темата за благодарността и неблагодарността. И кога човек се учи да бъде благодарен и има ли научаване тая работа? Въпрос на характер ли е, на възпитание ли, или на двете заедно? Преди две-три седмици съсед, на моя възраст, израснали сме заедно, ме помоли да му свърша услуга, която изискваше доста време. Ставаше въпрос за това да прегледам съдържанието на едни материали в сфера, от която определено разбирам. Първоначално си мислех да откажа, тъй като материалите бяха с обем около 150 страници и прецених, че на практика ще трябва да открадна от съня си две поредни нощи, тъй като с друго свободно време не разполагам. Забравих да кажа, че работата на всичкото отгоре беше и спешна. Не можеше да чака до почивните дни, когато принципно съм по-свободен. Налегна ме обаче сантиментът на спомените ни от момчешките ни вечери пред блока и реших, че ще жертвам съня си, но ще помогна на другар от детството. Речено – сторено. На втората вечер, към четири часа през нощта, когато приключих, изпратих нещата на електронната му поща. Отговорът, който получих, пак по пощата, на следващия ден, беше: материалите – получени. Толкова. Не съм очаквал да пляска с ръце и да ме прегръща или пък с дитирамби да ме славослови. Но да не вдигне телефона и да каже простичко едно благодаря. Не я разбирам тая работа. И не искам да я разбирам. Защото всъщност проблемът не е мой, а на хората, които заменят благодаря с материалите – получени.