В петък пак се наредих на опашка пред кабинета на джипито, те така го направиха сега по аптеките, че най-елементарни лекарства не може да си купиш без рецепта. Та затова, за една рецепта за лекарство, което ползвам отдавна, се наредих пред кабинета. Имаше на диванчетата пред кабината седем-осем души, повечето възрастни хора. И въпреки че бях само за една рецепта, реших, че ще си чакам реда като всички останали. Попитах кой е последният от опашката и застанах настрани, за да не пипна някой бацил – повечето от чакащите бяха хремави и кашляха. Бяха минали вече около трима души от опашката , когато пристигнаха две жени – едната по-млада, другата по-възрастна, на около 50. Лепнаха се направо на вратата на кабинета, без да се поинтересуват кой е последен, уж четяха обявите – на вратата има обяви за това, кои хора подлежат на ваксинация през годината и други подобни. Усъмниха ме, че се готвят да влязат без ред, но си замълчах. Така де, не може да обвиниш хората, без да имаш основателна причина за това. Отвори се обаче вратата на кабинета – излезе пациент – и нашите героини се намъкнаха вътре – без ред, без срам, без да погледнат назад към пейките, за да видят колко възрастни и болни хора чакат търпеливо реда си и не помислят даже да прередят някого. Миролюбив човек съм, но ми кипна. Не заради мен, заради белите коси на хората по пейките. Възмъжах, отворих вратата на кабинета, хванах ги за яките и ги измъкнах навън. И не съжалявам – защото за такива хора нахалството и безочието са начин на живот – докато им даваме шанс да е така.