Чета оня ден, че някаква родолюбива организация предлага проект за 133-метров паметник на Апостола на свободата Васил Левски, на стойност четири-пет милиона лева. И си мисля на всички ли малки народи е присъща тази патриотарската мегаломания. Исторически малоценни ли се чувстваме, та трябва да доказваме нещо на някого с грандиозни паметници? И дали въобще патриотизмът е право пропорционален на височината на паметниците, които издигаме на героите си? Ей такива мисли ми се завъртяха в главата. Не че имаме по-голям и единодушно приет от всички национален герой, не че имаме някой друг в националната ни история, който да заслужава повече почитта ни – даже и под формата на грандиозен паметник? Спор няма, че Левски е най-големият в националния ни пантеон. Но точно защото наистина е най-големият, Левски най-малко се нуждае от мегаломанските проекти и идеи на някого. Защото неговата личност няма нужда да бъде напомняна от 133-метрова височина. Предполагам, всеки е пътувал из България и знае, че почти няма място в родината ни, където да не ви покажат я манастир, я къщичка някаква, я училище, я бивш хан и да не ви кажат, че там някога се е крил Левски. Създавайки мрежата от революционни комитети в България, той е пропътувал хиляди километри и на практика е бил в почти всяко кътче на родината ни – оставил е незабравими следи навсякъде, следи в паметта на поколенията. Така че кой още мисли, че Левски има нужда от 133-метровата ни болна амбиция?! Левски няма нужда от мегаломаниите ни – той си има голям паметник, най-големият, и си го е изградил сам!