Започнах тия дни да чета мемоарите на Марко Ганчев. И винаги една книга ти харесва или не ти харесва в зависимост от това, дали вътре намираш или не намираш някакви истини за себе си, за света и хората около теб. Има книги, които все едно изговарят съкровените ти мислите, често даже ги формулират много по-точно и ясно от теб самия. И в тези мемоари на Марко Ганчев още в самото начало открих нещо, което, оказа се, подсъзнателно съм следвал като модел в живота. Авторът разказва, че за баща му много важен критерий, по който оценявал положително или отрицателно хората, с които общува, било това, дали от определения човек научавал нещо, или напротив. Най тежката присъда, която можел да изрече по адрес на някого баща му, била: Мани го тоя, от него нищо не научих. Непоклатима логика на един обикновен селски човек, здраво стъпил на земята. И като прочетох това, си дадох ясна сметка, че наистина хората се делят на такива, които имат богат вътрешен свят, собствено мнение и позиция за нещата от живота, оригинално виждане, които имат какво да ти кажат , от които научаваш нови неща, и такива, при които всичко е ялова тишина. Позамислих се и прехвърлих наум приятелите си и близките си познати, и какво се оказа – че и аз чисто интуитивно, като обикновения селски човек, съм подбрал през годините за приятели хора, които са ме обогатили и от които съм научил много неща. А за другите, макар и неосъзнато, явно съм отсичал: мани го тоя.