Сигурно всички сте чели или чули за случая с отвлечения с около милион и половина лева инкасов автомобил. Няма обаче да пиша за кражбата, защото не е нещо необикновено – където има пари и ценности, винаги се намира някой, който пробва, а често и успява да ги открадне. Няма да е нито първият, нито последният отвлечен автомобил с пари. Друго обаче в тая история ме впечатли и ми припомни за българската литературна класика. Коментарите по случая в интернет. Повечето хора като че ли адмирират постъпката на охранителя и се радват. И се надяват да не бъде заловен, да е далеч зад пределите на родината ни с милион и половина в джоба и да се припича блажено на някой екзотичен плаж с коктейл в ръка. Един вид видяха в постъпката му материализирано собственото си желание, стремеж и необходимост всеки да се спасява от безумното положение в държавата поединично. Повечето от тях тълкуват случилото се като акт на справедливост. Не че въпросният юначага е българският Зоро и с откраднатите пари ще свърши богоугодно или човекоугодно някое дело. Не, просто хората виждат в тази постъпка възмездие и наказание за липсващата социалност в държавата. Нещо като изоставения в блатото съдия-изпълнител от класическия разказ на Елин Пелин, тръгнал да секвестира житцето на бедните. Излиза, че толкова години след Елин Пелин българинът отново не вижда надеждата за собствения си просперитет в градивните сили на труда, а в надлъгването с държавата или с богатите, най-общо погледнато. Не че и надлъгването е градивно, но поне носи временно удовлетворение и усещане за въздадена справедливост.