Има едни хора от малко по-старото поколение, които въвеждането на мобилните технологии завари на една по-зряла възраст и така и не можаха да свикнат, че мобилните връзки не са това, което бяха старите кабелни връзки, дето трябва да викаш силно слушалката, за да те чуят. И по тая причина много често, като си вървя по улиците, научавам интересни истории, а пък ако човек пътува в рейс или във влак по по-дълъг маршрут и говорещият по телефона е абониран за някой от тия планове с по две хиляди безплатни минути – и цял живот, събран в един телефонен разговор, може да научиш. Не че надавам ухо – те просто си викат хората. И ей така днес – слизам по стълбите на един подлез и пред мене една жена на видима възраст малко преди 60 години, обикновена жена. Слиза и тя по стълбите и говори по телефона, развълнувано. Обяснява на човека отсреща за някакъв близък или познат, не стана много ясно, който претърпял много тежък пътен инцидент. С голям процент изгаряния бил човекът, берял душа в болницата. Даже във вестниците били писали за случая, продължава жената, а тя самата цялата предна вечер била плакала, толкова мъчно й било. И а, да я съжаля – дойде следващото изречение. Вика: и нашият (доколкото разбрах за сина си говореше) да вземе да отиде кръв да даде, мач има утре, как ще играе. Ей на това му викам съчувствие – десет минути да обясняваш по безплатния телефон колко ти е мъчно, цяла вечер да плачеш, ама стане ли нужда от кръв – да не даваш. Би била много печална тая история, ако нямаше нещо много оптимистично – за щастие синът на тази жена не разбира съчувствието по нейния начин.