Събрахме се миналата събота в един приятел. Често правим такива приятелски сбирки – непретенциозно, купуваме си бира, пържени картофи, цаца. Кой когато прецени, че е удобно да домакинства, кани и така се редуваме. Всичко си течеше нормално, както обикновено и както винаги, като пийнахме малко повече бири, и като напредна вечерта разговорът тръгна в любимата на повечето от нас посока – политиката. Докато все още бяхме с по-ясни глави, се въздържахме да хванем тая посока, понеже знаем, че на домакина никак не са му приятни разговорите за политика. Разгорещихме се, както обикновено, заспорихме, повишихме децибелите – нормално, като се има предвид, че повечето от нас имат различни виждания. Не искам обаче да ви занимавам с подробности около подпийналите ни политически дебати. А с нещо, което определено не ми направи добро впечатление. Очевидно недоволен от темата, която подхванахме, или пък от извисените ни гласове (само да отбележа, че живее в къща и определено не нарушавахме ничие спокойствие) домакинът се набурсучи, млъкна тежко, и на нас, макар и развеселени и почерпени, ни стана неудобно и лека-полека се оттеглихме от купона. Не смятам тук да развивам теории за традиционното българско гостоприемство. Това са си неща, описани в литературната ни класика и в трудовете по народопсихология, и всеки, който ги е чел, знае за какво става въпрос. Само ми се ще да ви кажа няколко простички правила за това, как по моему трябва да се отнасяш с гостите си: щом си поканил някого, докато ти гостува, той е цар – слагаш го да спи на най-хубавото легло, даваш му най-хубавата храна и се съобразяваш преди всичко с него. А ако смяташ, че нещо в него те дразни непоправимо, просто не повтаряш поканата. Но дотогава важат горните правила. Споделяте ли?