Скоро май не съм писал за кино. А гледам. Редовно. Но нали знаете, писането идва, когато нещо те впечатли силно. Преди дни случайно и аз не мога да си спомня точно как, докато ровех в нета, попаднах на заглавието “Полунощ в Париж”, оказа се, че това е последният, засега, филм на Уди Алън. Излишно е да ви казвам, че Уди Алън е един от любимите ми режисьори и актьори, то не мога да се сетя и да познавам човек, който не го харесва. Привлече ме и името на Ейдриън Броуди, ако си го спомняте от “Пианистът”, макар че се оказа, че във филма той има епизодична роля. Ако трябва с две думи да ви опиша филма, те ще са красота и духовност. Филмът започва с приказно красиви картини от Париж – толкова хубави, че ако досега не сте си мечтали да го посетите, със сигурност това вече няма да е така. Иначе сюжетната линия тръгва тривиално и обещава да продължи така – млада американска двойка, която скоро ще се жени прави предсватбена обиколка из Париж. Но при Уди Алън нещата никога не се случват по план. Младоженецът, който е успешен тв сценарист и неуспял още писател, с един ретро автомобил, който във филма играе ролята на машина на времето, се пренася в парижките кафенета и партита от двайсетте години на миналия век и попада в компанията на Френсис Скот Фитцералд и Зелда, на Хемингуей и Пикасо. Пренася и нас в духовността и лудостта на ония години. Блестяща игра на Оуен Уилсън в главната роля, когото, да си призная честно, досега не бях гледал. Дали ще ви хареса филмът? Ако споделяте масовия вкус – по-скоро не!