Отскочихме компания тоя уикенд до Момчиловци – едно китно родопско село, възползвахме се от изгодната оферта на един от сайтовете за групово пазаруване. Противно на очакванията ви обаче, днешният ми пост няма да е нито за изключителената красота на Родопа планина, нито за прекрасните оферти за пътувания, които предлагат сайтовете за групово пазаруване, а ще е за наука и изкуство. Във къщата за отдих, в която бяхме настанени, освен нас, имаше и още една компания, с която съвсем логично се сляхме. По-голяма част от групата бяха балетисти от Пловдивската опера, та логично и това беше тема на разговорите ни – споделиха, че условията, при които работели, не били никак добри, ниско заплащане, зимата студ в залите и т. н. Едно момче от нашата група, дали защото не харесва класическия балет, или пък защото искаше да се направи на интересен и да впечатли доста симпатичните момичета от пловдивската група, ги скастри, че нямат право да се оплакват, а трябва да се радват и на това, което им дават. Защото, ако питали него, във време на такава тежка финансова криза парите за изкуство били хвърлени на вятъра. Да се оцелява, трябвало сега, на кого било нужно подскачането на палци по сцената. Оставям без коментар тези негови словесни изблици, мнение няма да дам, защото тия, които са следили какво съм писал, знаят отношението ми към културата и изкуството. Само ми напира да разкажа една действителна случка, доста на място, мисля. По време на Втората световна война министърът на отбраната на Англия отива при Чърчил и настоява да увеличат разходите за отбрана, като предложил допълнителните средства да дойдат от бюджета за наука и култура, и добавил: трябва да защитим страната. Чърчил му отговорил: Само не мога да разбера, като унищожим културата и науката, какво всъщност ще защитаваме?