Спомняте ли си великолепния роман на Антон Дончев “Време разделно”. Ако не сте чели романа, със сигурност поне сте гледали грандиозната продукция в две части, направена в края на 80-те години. За тези, които не са чели романа, нито пък са гледали филма, ще разкажа накратко за какво иде реч – Караибрахим, еничар, е изпратен в родното си място, за да вкара насилствено българите християни в правата вяра. Има много запомнящи и зрелищни сцени в тази филмова продукция, но една от тях е, когато българите, строени в редица на селския площад, хвърляха калпаците и надяваха чалмите, заклевайки се в аллах и приемайки правата вяра, само и само за да съхранят живота си – своя и на близките си. Сетих се за тая сцена в последните дни, когато кметове от различни населени места на България, хвърляха партийните билети на партиите, от чието име са спечелили местните избори, и подаваха молби за членство в управляващата сега партия ГЕРБ – не за друго, за да оцелеят родните им места чисто финансово, щото като си в правата политическа вяра, то е ясно, че държавата гледа с друго финансово око на теб. Щеше да е смешно, ако не беше истински тъжно и страшно. Защото тук не става въпрос за едни пари, с които могат да се оправят едни улици или да се направи нещо много важно за селото или града. Тук става въпрос за един морал – за липсата му – и за самозабравяне. Не на тия, дето хвърлят капите, а на тия, дето подават чалмите.