Преди дни в едно тв предаване премиерът Борисов заяви от категорично по-категорично: Бог ми е свидетел, че няма от какво да се срамувам. Разбира се, имаше предвид управлението си. Да ви кажа, склонен съм да му вярвам, че няма от какво да се срамува и че искрено вярва, че това е така. Само да не споменава напразно името Божие, едно, че и в Библията е препоръчано така, и второ, защото си мисля, че в неговия случай не става въпрос за проблем, който не може да му бъде решен даже и от Горния. Става въпрос за нещо, което се казва да бъркаш желаното с действителното и да си вярваш истински, че това, желаното, е случващото се. Няма да говоря за диагнози, защото не съм специалист. И за икономика и безработица няма да говоря, пак по същите причини. Ама се сещам за едно нещо, от което лично аз, ако бях шеф на някакъв екип, много бих се срамувал. Помните ли срамната сага с Румяна Желева, която беше предложена за еврокомисар и съвсем логично беше отхвърлена, щото то като не ставаш в България, няма как да ставаш в Европа. За Калина Илиева някой спомня ли си и за фалшивата й диплома. А за четиримата министри на здравеопазването и най-вече за Ана-Мария… забравих й фамилията, дето Бойко я пресрещаше по пътищата. А за последното назначение за шеф на ДКЕВР Юлиана Иванова, която, оказа се, продавала незаконно цигари през интернет. За тия се сетих сега, пък те са сигурно стотици. И като ги изредих, стигнах до извода, че съм изместил акцента от важния въпрос. А важният въпрос е не дали Бойко Борисов трябва да се срамува заради гореизброените, а къде ги намира толкова много. Щото то и това не е лесно.