Убеден съм, че поне половината от приятелите ви твърдят, че не слушат чалга, ама всъщност ги виждате как потропват с крак, когато в заведение пуснат подобна музика. Няма да говоря за чалга днес, а за книги. А започнах с чалгата, защото както при слушането на музика, така и при четенето на книги като че ли има книги, които не са обществено престижни, и такива, които е много вървежно да кажеш, че си чел. Това, което искам да кажа, че много хора лъжат за книгите, които са прочели, убеден съм в това и съм го наблюдавал. Лъжат, защото смятат, че има престижна и непрестижна литература. Само че в литературата няма такова нещо – нито има престижен жанр, нито престижна и непрестижна литература. В литературата, както и във всяко изкуство, има хубаво написани неща и такива, които просто не стават за четене. Не защото не казват истини, не защото в тях не са вложени дълбоки идеи, а просто защото не са четивни. Хубавата литература може да бъде определена по един-единствен начин – тя трябва да може да се чете и да доставя удоволствие. И веднага давам пример – сред така наречените непрестижни и леки жанрове като криминалния или любовния роман има истински стойностни и качествени неща, има класици в жанра, световноизвестни. А в така наречените сериозни и тежки, философски романи има заглавия, в които трудно стигаш до трета страница и то не е защото си литературно неподготвен или пък имаш някаква културна недостатъчност – не, те просто не стават за четене. Така че не ме уверявайте масово, че “Майсторът и Маргарита” ви е любима книга. Няма как. Може и на някого да му хареса, но е прекалено сложна и тежка, за да се харесва толкова масово. На мен със сигурност не.