Започвам с уточнението, че когато говорим за българска аристокрация, то това понятие е твърде условно, защото по причина на петвековното ни робство, което в днешните учебници май наричат по друг начин, на практика сме останали без такава. Тази, която се появява след Освобождението, така да се каже, не е съвсем с роден произход. Но какво да се прави: такава имаме – такава си я ползваме. В първите демократични години гледахме с един особен пиетет към чужбина, където по принуда на комунистическия режим се беше установил синът на последния действащ български цар Борис Трети – Симеон. Пратен след идването на комунистите на власт в изгнание на съвсем невръстна възраст. Един такъв особен ореол витаеше около личността му – като всичко около което виреят легенди по причина, че е отдалечено и непознато. Е, преди няколко години това отдалечено и непознато нещо се приближи, опознахме го и днес комай никой не гледа на него с онова почитание като преди. Защото се оказа, че с “нещото” с нищо не е по-различно или по аристократично префинено, още по-малко пък родолюбиво, от двайсетгодишния ни алчен политически елит. Това, че доведе от странство едни юпита, които буквално опоскаха държавата и се уредиха с хотелски комплекси и комисионни от преобразуването на външния ни дълг, може да го приемем като кадрова грешка вследствие на не особено опитния в държавното управление бивш български монарх. Как обаче да определим, че зад паравана на родолюбивия подтик да ни оправи за 800 дни, почти за същото време той успя да използва властта единствено за да оправи себе си и да върне имотите на семейството си – в размери, твърдят запознати, доста по-големи от първоначалните. В момента, когато пиша тия редове, на второ гледане във Върховния касационен съд тече пък дело за връщането на царската резиденция в Кричим. Коментарът: жалка българска участ. Не случихме нито на политици, нито на велможи.