Днес еклектиката ще е пълна, но за да е силно внушението, съм готов на какво ли не. От актуалната политическа ситуация ще отскоча до едни спомени от детството и после до една случка от последните дни.
Покрай сагата Пеевски се наслушахме на едни тежки и по принцип много значещи думи, които обаче май ще се окажат поредните изпразнени от съдържание лексикални единици. И няма как, когато виждаш как от парламентарната трибуна ги употребяват хора, на чиито физиономии не е изписан и грам съжаление, още по-малко покаяние.
От опит знам, че когато човек сбърка, да използвам даже по-силната дума прегреши, и осъзнае грешката си, говоренето му и мисленето му по темата е друго – някак по- смирено. И търси, ако се налага и години, начини да си изкупи вината. И обикновено се случва.
И без преход преминавам към личната история. Преди много години, наистина много, с баща ми и чичо ми аз, сестра ми и двете братовчедки отидохме на село да поправяме покрива на къщата. Естествено ремонтът за възрастните, за нас – игрите. И така, играейки, попаднахме на лястовиче гнездо. Детска му работа – развалихме го, понамачкахме лястовичките, с добро чувство, но… Нередна работа, както ни обясниха после, докато ни шамаросваха.
Миналата събота се прибирам от следобедно кафе и чувам някакво странно пърхане във входа, в който живея. Едно лястовиче се заблудило и влязло през един от отворените прозорци на входа, само че попаднало на таванския етаж на едни заковани прозорци, които са на високо и няма никакъв достъп до тях. Пърха, блъска се и не може да намери изход. Взех една четка за метене с дълга дръжка и след едночасова борба със страха му успях да го хвана. Изглеждаше полуумряло, но не се оказа така – литна веднага и отвори такива криле, да не повярваш. За какво ви разказвам това. Ами във връзка с началото. Животът действително дава шанс да поправиш грешките си, но само ако наистина си ги осмислил като такива. Ако единствено си ги назовал за пред хората – едва ли!