Ще си кажете, че скоро съм писал по тая тема и че се повтарям. Не, не съм забравил – преди няколко поста писах за истинските приятели, а сега искам да споделя размисли за истината и приятелите, тоест как се отразява на приятелските отношения казването на истината. Знаете, че държа на истинските неща в живота и в отношенията между хората, може би и затова чувствам тази тема много близка и лична. Защото неведнъж ми се е случвало вродената ми любов към истината да ми изиграе лоша шега в отношенията ми с хора, които съм смятал за приятели. Изводът, който съм си направил досега, е, че хората никак не обичат истината. Повечето от тях живеят в някаква паралелна реалност и, повярвайте ми, истината никак не им понася, дори и казана от близък човек. Като казвам, че имам вродена любов към истината, това не означава, че казвам на близки и приятели първото нещо, което ми е минало през главата. Не, държа да се казват истини, които са свързани със съществени и основополагащи неща в отношенията между хората. И смятам, че истински приятел е не човекът, който постоянно те потупва по рамото и ти повтаря колко си велик, а онзи, който поема риска и ти казва къде бъркаш и какво трябва да коригираш. Така с течение на времето казването на истината за мен се превърна в своеобразен тест за това, кого мога да нарека приятел и кого – просто познат. Ако човек не може да приеме истината от твоята уста като добронамерено мнение, значи не те усеща достатъчно близък, няма ти доверие и не виждам смисъл такива отношения да бъдат реанимирани. Пожелавам ви приятели, които не треперят от истината, и очаквам мненията ви по темата!