Винаги съм казвал, че мога да простя на хората много неща – простотия, избухливост, лошотия, склонност към клюки, дори интригантство. Но човешката неблагодарност винаги ме е потрисала до дъно. Е, може би и в това се корени причината – съвсем логично – да смятам за едно от най-ценните качества способността на човек да бъде благодарен, да забелязва, оценява и помни нещата, които другите правят за него – дори и най-дребните жестове.
Старите хора пък казват, че това, да дадеш вода на жаден човек, е далеч по-голямо добро, отколкото да нахраниш гладния.
Е, днес ще стане въпрос и за утоляване на жажда, и за благодарност. С разказана история, разбира се. Вероятно без изводи – с тях започнахме.
Преди дни, във връзка с предстоящо пътуване в троянския дял на Стара Планина, поразрових планинарските форуми, за да видя какви са отзивите за хижите, в които ще нощуваме. И така попаднах на блога на един запален планинар от София и на разказа му за неколкодневната разходка в същия вилает.
Няма да ви занимавам с планинарски подробности, защото не за това иде реч днес. Но в един от дните на похода човекът решил да изкачи един от върховете там – не трихилядник естествено, там такива няма. Мисля, че беше малко над 2000 м надморска височина. Върхът, макар и нисък, обаче си е връх и за да се стигне до него, си трябва изкачване. А само който не се е изкачвал, той не знае колко пот се отмята нагоре и колко вода се пие. Не си бил разчел човекът тези потребности и когато стигнал горе, вече бил останал без вода. Което в планината си е голям проблем. Посъбрал колкото могъл сняг в шишето – действието се развива миналия октомври – и поел надолу. Няколкото глътки, които се получили от снега обаче, свършили бързо. И сега може би очаквате, че като в древногръцка трагедия от небето се спуска деус екс макина и бог подава шише с минерална вода. Иначе защо да отделям на историята цял материал. Не. Насреща си видял други туристи, също тръгнали към върха – мъж и жена, – с които споделил проблема си и те му отлели половината от своята. Да, и дотук нищо чак толкова необичайно – в планината това е обичаен сюжет. Там хората стават различни и си помагат.
Това, което ме впечатли и накара да разкажа тази история днес, е фактът, че няколко месеца след това мъжът разказва в блога си за тази случка и благодари от сърце на хората, които са му помогнали. Е, това имах предвид в началото – и за водата, и за способността да оценяваме, да помним и да благодарим.