Или защо харесвам семейния бизнес.
Миналия уикенд с един приятел отидохме да поспортуваме и след това решихме да пием кафе. И понеже знае слабостта ми към сладките неща, ме заведе в една новооткрита сладкарница в близост до залата. Пито – платено, както се казва – изразходихме калории, редно си беше да ги възстановим. 🙂 Но не за диети ще ви говоря, а за бизнес.
Седнахме в сладкарницата – тя наистина чудна. От тия бутиковите, в които нещата се правят на място, едни симпатични малки сладки в хартиени кошнички, сладолед, пак приготвен там, изключително вкусен и нямащ нищо общо дори и с тези, които минават за най-скъпи и хубави. И по уверенията на приятеля ми всеки ден асортиментът бил различен. Сладкарницата я държи семейство – мъж и жена на средна възраст и децата им – момче и момиче, може би току-що завършили училище или студенти.
Дойде момичето, поръчахме си, каквото си поръчахме – аз реших да опитам и една класическа цитронада, която не съм пил от детството си, когато ни я сервираха с истинска сламена сламка. След малко момичето се върна малко притеснено и каза, че лимоните били свършили. И когато вече бях взел менюто да си избирам нещо друго, защото обикновено това те съветват в такива случаи, момичето каза: Нали ще изчакате малко, брат ми сега ще отскочи да купи. И наистина брат й се качи на колата и след има-няма 20 минути, пред мене стоеше чашата с цитронадата.
Сега, излишно е да ви убеждавам, че подобно нещо в кафене, магазин, офис или каквото и да е, където някой работи за друг, пък тоя другият в повече случаи не му плаща достатъчно добре, а може би и му плаща, такова нещо няма как да се случи.
И понеже зададох въпрос в началото, редно е да му дам и отговор – затова харесвам фамилния бизнес, за всичко, което ви разказах по-горе. 🙂