Като апокриф (не в смисъл на нещо тайно и скрито, а с усещането за значимост) се тиражира във всевъзможни форуми в последните десетина-петнайсет дни едно есе. Есе на младо момиче, даже не си направих труда да прочета името му или това-онова от биографията му. А не си направих труда съвсем нарочно – защото смятам, по-точно съм сигурен, че есето е написано по този провокативен начин по една-единствена причина: авторката да се прочуе. За тези, които по някакви причини са пропуснали появата на този значим литературен артефакт, веднага бързам да поясня. Есето се казва “Пет причини да мразя Ботев”. Не си мислете, че става въпрос за футболния отбор – не, и без това в последните години пловдивският тим го преследват доста неблагополучия, че само това му липсва, някой да го окарикатури в една толкова неопределена жанрова форма. Става дума в пасквилчето за великия революционер и поет Христо Ботев. Сигурно това с приложението пред името ви звучи изтъркано и клиширано, но то това е един от рисковете да си значим – повтарят се едни и същи верни неща за теб и току-виж се превърнали в клишета.
Няма да преразказвам съдържанието на есето – най-малкото защото заглавието почти го изчерпва. Няма да отрека и очевидното – това момиче наистина владее силата на словото. И дай боже, с годините да го овладява още по-добре. Няма да давам и оценки – освен тази, че определено пише за материя, която не познава добре. Което може би и обяснява омразата – най-лесно се ненавиждат неща, които не познаваш достатъчно добре.
Несъгласието ми е едно – от младите хора, дори и когато отричат нещо, очаквам да кажат: Защо не обичам… Звучи малко по-различно от мразенето, нали. И някак по отива на позиция от началото на 21 век.