Миналия вторник ми се обажда един сравнително далечен познат, малко след десет вечерта. Работи в една държавна институция, станало някакво объркване и забавяне – не разбрах точно по какви причини, – но много важни документи по европейски проект, които трябвало да бъдат готови за след два дни, не били. С две думи – понеже ставаше въпрос за неща, с които се занимавам и от които разбирам, – помоли ме да му ударя едно рамо, тъй като имали нужда от помощ. Предупреди ме, че най-вероятно ще става въпрос за почти денонощна работа, пък и бюджетът, който имали отпуснат за външни услуги, не бил голям. 
Съгласих се – работа в днешно време не се отказва, колкото и да е напрегната. И така и стана – два дни работа, с по няколко часа сън. Но се вкарахме в сроковете – документите потеглиха с точност до минута. Писа ми той след няколко дни по скайпа да отида, за да подпиша гражданския договор, за да могат да ми платят. И в края дръпна една дълга реч, в която ми обясни колко е бил изморен и изнервен покрай проблемите със забавянето, че се притеснява, че не е успял да ми благодари адекватно за помощта. Абе накратко благодари ми – ама не с тривиалности и заучено, колкото да отбие номера, а истински, от сърце. То тия работи се усещат, когато са искрени.
Да ви казвам, че в днешно време рядко се случва някой да оцени това, което си направил по достойнство, още повече в случай, когато става въпрос за платена услуга, мисля, е излишно. Може би затова се почувствах неудобно и ей така, механично отвърнах: Няма защо.
Ама после се поразмислих. И ми стана изключително приятно от факта, че не всички са се превърнали в пълни неблагодарници, и си дадох сметка, че всъщност ИМА ЗАЩО да се благодари – заради човещината.