Сега сигурно си мислите – поредния мъж комплексар, който смята, че мястото на жената е в кухнята, до печката и пералнята. Съвсем не е така. Е, за комплексите не мога да отрека категорично – защото, който твърди, че няма съмнения относно собствената си значимост и стойност в определени насоки, ще ви излъже. И аз не го твърдя за себе си. Твърдя обаче, че съжденията, които ще изложа днес, нямат нищо общо с усещането ми на някаква недостатъчност като мъж или във възприемането на успялата женската половина от човечеството като заплаха за самочувствието ми. По-скоро са провокирани от твърде зачестилите напоследък срещи – и в личен, и в професионален план – с дами, които в стремежа си до постигнат обществено положение, кариера или както щете го наречете, се държат като всичко друго, но не и като жени. Готови са да минат през трупове, да направят компромиси с всичко, да жертват неща, които не са за пренебрегване, в преследване и постигането на целите, които са си поставили. Път, в който другите, дори и най-близките, обикновено нямат голямо значение.
Е, няма как да ме привлече такава дама – нито като интимен партньор, нито като приятел. Не може да ме привлече и обратния й вариант – тоталната липса на стремежи и на желание за развитие, чалга манталитетът и мисълта единствено за поредната козметична процедура или покупка в някой лъскав магазин.
Привлича ме средата, нормалността. Усещането за мекота, женственост, достойнство, съчетани със здравословни и в граница амбиции.
Знам, че мнозина ще ми опонират с аргумента, че времената са тежки и оцеляването оправдава средствата. Да, оцеляването е важно, но не на всяка цена. Още по-малко на цената на изгубената изначална природна същност.