В неделя следобед направих една хубава разходка, то времето беше чудно, и като се прибрах вкъщи, по инерция включих телевизора. Попаднах на предаването “На четири очи”. Цветанка Ризова беше поканила в студиото финансовия министър Симеон Дянков и на дежурния напоследък въпрос за това трябва ли да стане Бойко Борисов футболист на годината, Дянков надълго и нашироко описа как хубаво рита Бойко, колко много заслуги има за развитието на футбола в България и какъв светъл пример е за младите да поемат по пътя на футбола. Напънах се да доловя нотка на шега, ама не долових, сериозно си говореше финансовият ни министър. Ей в такива моменти ме хваща срам заради другите. Той проблемът с подмазвачите е стар колкото света. Но си мисля, че проблемът е не на тези, които се подмазват, а на тези, които позволяват това да се случи. Но явно е прав философът като е казал, че историята учи, че човечеството не се учи от историята. А историята сочи, че тези, които най-много славословят и хвалят властимащите, обикновено при проблем са първите, които напускат потъващия кораб, като мишките. То това важи не само за управниците – и в нормалния живот си е така. Затова аз винаги съм предпочитал да се ограждам с хора, които са ми коректив и ми казват истината, колкото и да е неприятна, отколкото с такива, които само ме хвалят. И ви съветвам и вие да правите така. Защото нямате полза от приятели, които ви посвещават само дитирамби – даже и да са искрени, не е градивно и не ви помага да се развивате. Хвалбите са за хора с ниско самочувствие. А ние не сме от тях, нали?!