Трябва да започна историята с това, че съм пътувал хиляди пъти със самолети, автобуси, влакове и какъвто можете да се сетите транспорт. Много добре знам, че личните документи са може би най-важното нещо, когато напускам границата на страната и винаги внимавам когато заминавам, за да видя дали всичко е там.
В конкретната история имаше редица обстоятелства, които може би ще използвам за оправдание, но които предопределиха най-големия гаф който съм правил до сега.
С група приятели решихме, че ще отидем в Барселона за няколко дни, просто ей така, за да се разгледаме и насладим на различна култура. Организирахме се сравнително бързо и също толкова бързо трябваше да организираме служебните си задължения, за да можем да излезем (поне аз) в отпуск. Това означаваше, че оставах след работа, а в останалото време се занимавах с други лични ангажименти, които ме лишаваха от пълноценен сън. Два дни преди да заминем за София, от където трябваше да си хванем самолета за Барселона ме бяха поканили на рожден ден. Умората и по-голямото количество алкохол си казаха думата и се строполих на леглото си. Така се получи, че всъщност бях спал цяло денонощие. А когато сутринта ме събудиха, с въпроса къде съм и защо не съм на уреченото място за отпътуване, аз дори не си бях събрал багажа.
Нахвърлях в куфара каквото ми попадна и се изстрелях към мястото на срещата. Всичко беше сравнително добре, до момента, в който не застанах на граничната проверка на документите. Подадох си аз личната карта, при което жената на гишето ми я върна и сопнато ми каза да ѝ дам лична карта. Помислих си “Еми, нали точно това ти дадох”. Но – уви, това беше шофьорската ми книжка. Оказа се, че всъщност нямам лична карта и също така знам много добре тя къде е – на нощното шкафче до леглото ми.
Моите приятели заминаха, а аз се обадих на майка ми, да отиде до апартамента ми и да ми изпрати документите по автобуса до София. После си взех билет до Мадрид, а оттам с 8-часово пътуване с автобус се добрах до Барселона, където се присъединих към приятелите си.
Наистина много глупава постъпка, която ще ми седи като обеца на ухото цял живот.