Винаги съм вярвал, че наличието на нещо уникално, на талант в която и да е сфера – от бояджия до художник, от чистач до програмист, дава онзи стимул за успех. Казано с едно дума – вдъхновява. Затова често в живота си се опитвам да намирам подобни примери. Някои обаче са дълбоко утвърдени и продължават да възпламеняват желанието за надграждане години наред. Такъв е и случаят с Петя Дубарова.
Навярно малко по-възрастното поколение, което вече е на около 50 години, е наясно, със съдбата на тази млада поетеса. Те даже са живели в нейното време и са преживели съдбата ѝ. Но за тези, които не са съвсем наясно, ще споделя, че Петя е била родом от Бургас. Още от съвсем малка започва да пише поезия и от деветгодишна неин ментор от Христо Фотев.
Какво обаче се случва с таланта? Дубарова е надживяла времето и годините си. В гимназията вече си личи нейният индивидуализъм и силата, с която разполага чрез словото. Това предизвиква завист и неразбиране у много. После Петя среща красив швед, в който се влюбва. Но след прекъсване на кореспонденцията, тя решава да сложи край на живота си.
Неразбрана, лутаща се, но дала на света толкова много за кратките си 17 години. Нейният образ е символ на неприкосновеността, на таланта, на силата да промениш света, ако ли не него – то поне себе си. След години, днес, ние осъзнаваме таланта на Петя и тя служи за пример, оставяйки настрана драмата на края.
Точно затова много се радвам, че съвсем скоро по кината ще започне филм, посветен не на живота на Петя Дубарова, а на вдъхновението, което дава талантът ѝ. Несъмнено лентата ще бъде интересна и надявам се да запали нова искрица у младите за едно малко по-осъзнато бъдеще.
