Домът ни, единственият, в който наистина живеем, се руши с достойнството на изоставен паметник. Пластмасовите дограми се кривят като евтин декор на слънцето, фугите се ронят по-бързо от обещанията на политиците, а дупките в тавана растат като гъби след дъжд. Ремонтът е неизбежен. Само че, както винаги, неизбежното излиза солено.
Търсенето на майстори в София е направо епично приключение. Всички са заети. Няма свободни ръце. Или поне такива, които струват разумни пари. Накрая, след седмица обикаляне и безкрайни разговори, намерих някого. „От утре мога“, каза. И какво стана? От утре още никой не е дошъл. Всяко обаждане завършва с обещание „чакам те още малко“ или „ето, тръгвам“. И така, ден след ден.
А когато най-сетне се появи, работата върви като по учебник за провал. Къртенето е с такава прецизност, че направо усещаш как се клати целият апартамент. Боядисването оставя следи, които дори най-старият шлайф не може да изтрие. А майсторът? Той гледа виновно, обещава да „оправи“ и… пак изчезва. Истинският проблем не е в липсата на майстори, а в липсата на такива, които си държат на думата и на занаята.
Пазарът е прегрял. Кризата е очевидна. Хората искат евтино, майсторите искат да се спасят. Всички са заети да оцеляват. И в този хаос качеството е първото нещо, което се жертва. Накрая се чудиш кое е по-скъпо – да платиш на майстор, който ще свърши работата, или да поправиш боклуците, които е оставил след себе си.
Защото, нека бъдем честни, евтиното винаги излиза по-скъпо. И не става дума само за пари. Става дума за нерви, за време, за доверие. В крайна сметка, ремонтът е като живота – ако го направиш набързо и евтино, ще се наложи да го правиш пак.