Слагам това заглавие, макар че едва ли най-точно описва темата, която ще подхвана днес. Е, поводът не никак приятен – но наистина това е животът, нееднозначен, с постоянно редуване на щастливи и не особено хубави мигове, на радости, скърби. Е, и днешният ми подтик идва от едно събитие, което се числи като трагичните, но целта ми е не да вкарвам минорно настроение, защото не хартията и бялата страница на монитора са мястото, на което трябва да изживяваме емоциите си. А по-скоро искам да посоча една положителна тенденция и начин на случване на нещата, които забелязах.
Направо казано, в събота бях на погребение – на близък роднина. На всеки човек, който е достигнал някаква по-зряла възраст, му се е случвало поне няколко пъти. Точно както започнах – нещата от живота, от които няма как да избягаме, то е все едно да избягаме от живота. Та като ми се е случвало друг път да ходя по такива събития, ми е правило особено неприятно впечатление, че у нас в един момент тъжният повод преминава в нещо като веселба. Събират се опечалените в ресторант, хапнат, пийнат, поразвеселят се и забравят за какво са се събрали, даже може и на песен да го изкарат.
Та в събота ми направи впечатление много интелигентният и според мене обран начин, по който се случи организацията и по който мисля, че трябва да се случват нещата. Раздавки, една чаша вино, парче пита, жито и всеки по пътя си – с мислите си и равносметките си. Без ресторанти и “тържества”. Защото май само по нашите ширини има оркестър като този на Горан Брегович, който се казва – за сватби и погребения. Което ги приравнява. А тяхната допирна точка е единствено тази, че са част от живеенето ни, иначе са на противоположни полюси и е добре да го помним.