Така се случи, че в последните дни, покрай черната серия от тежки посегателства върху личността в цялата страна и покрай отново разгорелия се спор за или против смъртното наказание, попаднах в късните часове на нощта на предаване, което се казваше – “Ничия земя” или нещо подобно. От тия документални телевизионни формати, които са посветени на конкретна тема или проблем. Въпросният епизод беше посветен на затворници с доживотни присъди, които лежат вече над две десетилетия, осъдени още по времето на социализма, за изключително тежки престъпления, разбира се,
Предаването се беше фокусирало върху двама от тях, разказваше историята им, задаваха им различни въпроси, те отговаряха и … плачеха, като малки деца – тия мъже, които са отнемали човешки животи, плачеха.
Та си помислих, дали наистина смъртното наказание е възможно най-тежката отплата за стореното. Не мисля – няма нищо по-лошо от това да знаеш, че си затворен и никога повече няма да бъдеш свободен. Ден и нощ десетки години наред да прехвърляш и да премисляш това, което си направил, да съжаляваш за него, за това, че семейството ти е навън и ти си абсолютно безпомощен да му помогнеш по какъвто и да е начин. Това е истинско наказание.
Сигурно вече сте се сетили, че моето лично мнение е против в разгорелия се дебат. И то не е отсега. То е от момента, в който гледах един забележителен филм, направен по романа на Стивън Кинг – “Зеленият път”. Ако си спомняте, там осъдиха главния герой на смърт и вече, след като присъдата беше изпълнена, стана ясно, че той е невинен.
Доживотният затвор без право на помилване, освен че дава възможност да бъдат поправени евентуални грешки на правосъдието, дава време и за покаяние.