Някой, ако си мисли, че националният празник на България е 3 март, нещо се е заблудил. Националният празник на България е на 7 януари и се казва Ивановден. 🙂 Започвам така шеговито днешния материал, защото още ме съпровожда празничното настроение от веселбите около именния ми ден, който беше само преди няколко дни, макар че материалът ми няма да е никак весел. Размислите ми в днешния пост са свързани с веселието около Йордановден и по-специално с така нареченото мъжко хоро в Калофер, което всяка година медиите надълго и нашироко отразяват. Не че има значение какво представлява това мъжко хоро, но ще ви обясня с няколко думи, за да имате представа – няколко десетки мъже, които преди това порядъчно са пийнали, за да могат да издържат на студа, се хвърлят до колени в ледено студените януарски води на местната река и с националното знаме напред, тропват едно хоро. Няма нищо лошо, това е вековна традиция, нека си я спазват хората. Това, което ме притеснява обаче, е фактът, че на 6 януари, който също е и рождената дата на Ботев, а както знаете Калофер е родният град на този титаничен българин, на паметника на Ботев такова стълпотворение от хора и журналисти няма никога, там посетителите са в пъти по-малко. А пък по вестниците обикновено годишнината на поета се отбелязва само с две-три изречения след подробното и цветно описание на хорото. Какво излиза, прав е бил първият ни поет, който със заглавието на епопеята си ни дамгоса като нация от неблагодарници. И по подобие на Вазов, който в края на повестта “Немили-недраги” възкликва пак в подобен контекст: “Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?”, аз ще възкликна: Бедни, бедни Ботев! Защо не си стоя на топло в някоя браилска кръчма, ами проля кръвта си за България?