Звучи като заглавие на криминален роман. Но не е. Заглавие е – на документален филм, на Иван Гарелов. Споменах ви наскоро, че попаднах на сайт с негови видео материали и оттогава редовно следя какво качва. Така и попаднах на тоя филм. Бога ми, научих неща, за които не съм и подозирал – логично, като се има предвид възрастта ми. Преди да пусне филма, Гарелов започна с това, с какви международни награди е награден филмът, как е бил изучаван в катедрите по журналистика в няколко американски университета и досега се изучава от студентите от Нов български университет. Честно казано ми се стори малко преувеличено – филм, правен 70-те години, по времето на Желязната завеса, да впечатли чак толкова американците, пък и да е интересен и на нашите студенти повече от 30 години след създаването си. Но. Когато го изгледах, се убедих, че никак не е преувеличено. Филмът разказва за Кампучия – Гарелов отива там с тв екип дни след като е паднал режимът на Пол Пот. И прави един наистина много човешки и въздействаш филм за зверствата, извършвани по времето на този режим, и за безумния социален експеримент, който са се опитвали да проведат със силната подкрепа на Китай и маоистите. Експеримент, който е предвиждал да съсредоточи цялото население в селските райони, да ги организира в така наречените селски комуни, да ги лиши от елементарните им човешки права и да ги впрегне в къртовски кърски труд. В този експеримент участието на интелигенцията не само че не е нужно, но даже е и вредно – и Пол Пот я унищожава, буквално до крак – лекари, учители, музиканти, всички са избити. Оттам идва и името на филма – българка, женена на кампучийски лекар, успяла да избяга в началото на зверствата, е помолила Гарелов да открие мъжа й. Гарелов така и не успява да го намери, оцелелите лекари се броят на пръстите на едната ръка, но все пак му оставя бележка на вратата – страхотна метафора. Точно като за учебник.