Винаги съм бил от тия хора, за които казват, че и умряла котка да видят на улицата, и нея ще заговорят. Ама тия предпразнични дни, като обикалям по улиците и по магазините, направо съм в стихията си. И не знам дали защото настроението е предпразнично, ама хората едни такива отзивчиви, никак не ми е проблем да ги заговоря, абе върви ми приказката. Но и аз си имам подход, не знам как го правя, ама няма случай да не съм разприказвал някого – и най-големият темерут да е, пак подхваща. Примерно в петък – качих се на автобус и право седнах при кондукторката. Вадя портмонето и й викам: как ви е по-удобно цяло пет лева ли да ви дам, или на стотинки. Зарадва се жената на тая моя добронамереност, че като започнахме един разговор за времето, за празниците, за подаръците, докато ми дойде спирката. После през пазара минах за плодове, гледам на сергията един котарак се върти около жената, която продава, и нали са ми слабост котките, започнахме един разговор с продавачката, върнахме се петнайсет години назад да си припомняме кой каква животинка е гледал и какви щуротии е правила животинката. И вече съвсем до вкъщи, се отбих в кварталния супермаркет някои дребни неща да купя, продавачката надула радиото с едни шансони. Викам й: много става френският език за песни. И като започна един разговор за френска музика, френско кино и френско вино – половин час. Ще кажете: за какво ни ги разказва Иван тия работи. Ами, първо, приказка да става и, второ, исках да ви кажа, че като го подхванеш с добро човека, човешки разговор тръгва. Щото те истинските неща в живота са тия – обикновените.